Clive Staples Lewis (1898 ~ 1963) Предисловие Нямам намерение да обяснявам

Clive Staples Lewis (1898 ~ 1963)

Предисловие

Нямам желание да изяснявам по какъв начин попаднаха в ръцете ми писмата, които в този момент предлагам на читателите.

Съществуват две еднообразно съществени, въпреки и противоположни неточности, които хората позволяват във връзка с дяволите. Едната е да не имат вяра, че те съществуват. Другата е да имат вяра, че ги има, и да демонстрират прекален и нездравословен интерес към тях. Самите те са еднообразно удовлетворени и в двата случая и приветстват с идентична наслада както материалиста, по този начин и магьосника. С подобен ръкопис, какъвто е употребен в тази книга, може да се снабди всеки, който е схванал по какъв начин става това. Но злонамерени или раздразнителни хора, които биха го употребявали по несъответствуващ метод, няма да го научат от мен.

Съветвам читателите да помнят, че дяволът е измамник. Не всичко, което Душевадецът споделя, би трябвало да се приема за чиста монета, дори и от неговата лична позиция. Не съм се опитвал да разгадавам самоличността на хората, упоменати в писмата. Все отново, мисля си, че надали е допустимо облиците на отец Ежсън, да речем, или на майката на пациента, да са изцяло достоверни. Самозалъгването е постоянно събитие освен на Земята, само че и в Ада.

К.С. Луис
Магдален Колидж, 5 юли 1941 година

***

Шесто писмо

Драги ми Горчилко,

Щастлив съм да чуя, че възрастта и специалността на пациента ти вършат допустимо, само че напълно не несъмнено той да бъде мобилизиран в армията. За нас е добре той да се намира в положение на оптималната неустановеност и съзнанието му да е цялостно с спорни показа за бъдещето, всяка от които да буди вяра или боязън. Няма нищо по-добро от напрежението и безпокойството, с цел да барикадираш едно човешко схващане срещу Врага. Той желае мисълта на хората да бъде заета с това, което вършат; нашата задача е да ги караме да мислят за това, което ще им се случи.

Разбира се, твоят пациент е усвоил концепцията, че би трябвало смирено да се покори на волята на Врага. Всъщност под това Врагът схваща, че той би трябвало на първо място търпеливо да понесе тестването, което в реалност му е несъмнено - т.е. безпокойството и напрежението от сегашното. Тъкмо за тях той би трябвало да каже: „ Да бъде Твоята воля “ и да се помоли за насъщния самун точно за ежедневното понасяне на това. Твоята задача е да се погрижиш пациентът ти да не възприема настоящия си боязън като отредения му кръст, а да мисли единствено за нещата, от които се опасява. Нека счита тях за свои кръстове, дано не помни, че те, бидейки несъвместими, не могат всичките да му се случат едновременно, и дано авансово се упражнява в действие на духа и самообладание по отношение на всичките тях. Защото същинско примирие в еднакъв миг с десетина разнообразни и хипотетични ориси е съвсем невероятно, а Врагът не поддържа изключително тези, които се пробват да реализират това. Примирението с сегашното и фактически страдалчество, даже и когато това страдалчество се състои в боязън, е надалеч по-лесно постижимо.

Тук работи един значим нравствен закон. Вече ти обясних, че можеш да обезсилиш молитвите на пациента, като пренасочваш вниманието му от Самия Враг към личните му показа за Врага. От друга страна, страхът се преодолява по-лесно, когато съзнанието на пациента се отклони от това, което е ужасно, към самия боязън и го одобри като директно и нежелано душевно положение. А щом той сметне страха за собствен кръст, неизбежно ще го окачестви като душевно положение. Следователно можем да формулираме общовалидното предписание: при всички умствени процеси, потребни за нашата цел, карай пациента да се концентрира върху обекта на мисълта, а не върху процеса на мислене; а при всички мисловни процеси в интерес на Врага, го карай да се вглежда в себе си. Една засегнатост, да вземем за пример, или едно женско тяло би трябвало да насочват вниманието му на открито, към самия обект, тъй че да не си мисли: „ Сега се намирам в положение, наречено яд, или пък в положение, наречено сластолюбие. “ И назад: дано мисълта: „ Изпълвам се с все по-благочестиви и милосърдни усеща “ по този начин да насочи вниманието му във вътрешността, че въобще да не поглежда отвън себе си, с цел да види нашия Враг или ближните си.

Що се отнася до по-общото му отношение към войната, не трябва да разчиташ прекалено много на ония усеща на ненавист, които индивидите по този начин обичат да разискват в всякакви християнски или антихристиянски периодически издания. В скръбта си пациентът естествено може да се изкуши да изпитва отмъстителни усеща към немските военачалници и дотук всичко е наред. Но нормално става дума за една мелодраматична и мислена ненавист, ориентирана към някакви недействителни изкупителни жертви. В реалност той в никакъв случай не е срещал тези хора онлайн - за него те са кухи облици, които си е построил въз основа на прочетеното във вестниците. Резултатите от сходна измислена ненавист постоянно са прекомерно разочароващи, а всред всички индивиди англичаните са най-жалките мекушавци в това отношение. Те са таман тоя ненавиждан тип същества, които гръмогласно декларират, че инквизицията е прекомерно меко наказване за враговете им, а след това оферират чай и цигари на първия ранен немски водач, който почука на задната им врата.

Каквото и да правиш, в душата на пациента ти ще се откри място както за състрадание, по този начин и за завист. Най-важното е да насочваш злобата към директно заобикалящите го, към хората, които той среща всеки ден, а да запратиш милосърдието надалеч към периферията, към хора, които не познава. Така злобата става напълно същинска, а добротата - мислена.

Няма никакъв смисъл да разпалваш омразата му към немците, в случай че в това време той развие гибелния табиет да се държи добре с майка си, с работодателя си или с индивида, който среща във влака. Трябва да възприемаш твоя човек като поредност от концентрични кръгове, като най-вътрешният съставлява неговата воля, идващият е разсъдъкът му, а най-после идва въображението. Едва ли можеш да се надяваш, че незабавно ще изключиш от всичките кръгове всичко, което ти намирисва на Врага. Но би трябвало настойчиво да изтикваш всички добродетели на открито, до момента в който най-после те без изключение се озоват в кръга на въображението, а всички мечтани от нас качества би трябвало да бъдат вътре, в кръга на Волята. Единствено когато стигнат до кръга на волята и там се трансфорат в привички, добродетелите стават в действителност съдбовни за нас. (Разбира се, нямам поради това, което пациентът неправилно счита за своя воля - парата, която подвига към своята увереност и крепко стиснатите зъби, а същинския център - това, което Врагът назовава сърце.) Никакви добродетели, нарисувани във въображението или утвърдени от разсъдъка и дори в известна степен тези, които индивидите обичат и им се възхищават, няма да ги спасят от вкъщи на Нашия Отец. Те единствено ги вършат по-забавни, когато се озоват там.

Твой любящ чичо
Душевадецът

 Из: „ Писмата на Душевадеца “, Клайв Стейпълс Луис, превод Ралица Ботева, изд. „ Нов човек “, 2010 година
Снимка: Clive Staples Lewis (1898-1963); CS Lewis College